.
.
.

край мен се разпиляха

като пуканки

ще стигна чак до края на водата

без главни букви

и без риск от давност

в какъв кошмар ме стисна лудостта

за да приема розите за даденост

да си внуша че знам цвета на бягството

когато чудесата са ми в тежест

задушно ми е…

и летя

напролет

след всички обещания за видимост

полето е до болка магнетично

с последните цветя

и онзи порив

обичам те

по женски те обичам

дотолкова че проговорих с котките

все мършави идеи за любов

измислици с изтекъл срок на годност

защо оставам

въпреки солта

защо луната всяка нощ се връща

защо редя все мнимите неща

които се мълчат

до безтегловност

същите…..

не помня

но така се уморих

от всички преки пътища и мостове

и този недостатъчно премерен стих

съсухрен от поредното претопляне

обичам те

по мъжки те обичам

като река изкъсала скръбта от жилите си

и още сричам онова писмо

което все набъбваше от смисъл

дори да знаех че не е за мен…

че е заблуда

но… толкова е лесно да си мисля

че ме търсиш

другаде

оставаш с мен

доколкото накрая

да вържеш тишината като гривна

сега е хлъзгаво

като море

и ми е синьо