прозорецът раздава мъртъв свят-
рамкиран свят
провесил лятото по жиците
събрани в гънките на самотата мисли
…
денят се сви в съня ми като смок
след проехтялото в смеха ти безразличие
заплете се в отрязаните краища
на любовта ми
и се пръсна

не ти е нужна длан за да удариш

еднаквата посока губи смисъла си
ако вървим по две съседни релси

събуждането не е истинско без песните
и е тревясало
щом сенките замръкнали до мен
все още търсят място за нощуване
след думите пространството мълчи
подпряно на отсечената круша
дъждът пресъхва върху мъжките ръце
пришити с паяжина за покривката
нощта нагарча

по тези маси стиховете са солени
но само тук се пие
след такива истини

прекрасно

благодаря...